* Според патриарха на украинската песен няма езикова бариера, има висока култура
Игор Жук е сред най-известните съвременни бардове в света. Той има над 400 авторски песни. Старши научен сътрудник е в Института за космически изследвания в столицата на Украйна, но пише и киносценарии, както и песни за филми. Преди седмица физикът-теоретик бе в България за Международния бард-фестивал, който се организира от Община Поморие по инициатива на бургаския “Кръг на барда” за втори път.
- Имате над 400 авторски песни, и сте известен както в Украйна и Русия, така и в САЩ, Германия, Израел... Какво би казал патриархът на украинската песен за Игор Жук?
- Първо трябва да се призная за патриарх. Всъщност няма значение как те наричат... Мога да говоря много, но за мен едно от най-любимите места в света е Поморие и изобщо България...
- А за «Черният пясък»? Има ли в Украйна аналог на този фестивал?
- Не. Той е специфичен за България. Подобен на него, но в друг мащаб, е фестивалът в Луцк - “Оберихт” (б.а. ”Талисман”). Близки са по това, че се организират като празник на песента без жури и нямат конкурсен характер. Зад «Оберихт» стои една институция, която е известна като великият съвет на фестивала. В съвета са най-известните, най-интелигентните, най-уважаваните хора, филолози, литератори, журналисти, експерти... Те решават какви награди да се връчат, т.е. пак има някакъв род конкурс, но в друг мащаб. Няколкостотин души са участниците и гостите на фестивала. В огромните зали на Луцк едва се събират. Но «Оберихт» е замислен именно като фестивал на песента и по това си прилича с «Черния пясък».
- Били сте в журито на престижни международни фестивали. С песните, които чухте в Поморие, имат ли шанс вашите приятели от България да триумфират на световната сцена?
- Това е почти риторичен въпрос, експеримент вече имаше тази година, на един от най-уважаваните бардовски фестивали в Суми. Оптимално в него е съотношението между нивото на концертите и полезността от творческите работилници. Тази година гости ни бяха Живка и Явор Георгиеви от «Кръгът на барда» и аз с чиста съвест бих ги поставил до мен в журито. Реакцията на публиката сама за себе си говори за техния талант. Българите станаха още с първата песен нейни любимци. Те пееха на нивото на най-добрите участници във фестивала «Булат». Мисля, че и техните колеги, които пяха на “Черният пясък”, също биха били приети така топло на фестивалите в Украйна и Русия.
- На фестивала в Поморие публиката бе разнородна, но езиковата бариера падна. Стиховете на Павлина Йосева достигнаха до сърцата на вашите сънародници. Макар да не разбираха всичко, думите по някакъв мистичен начин вълнуваха душите. Моцарт е търсил звуците, които се обичат, поетите пък намират думите, с които отключват сърцата. Каква е магията, с която карате публиката да се вълнува, дори и когато не ви разбира?
- Отдавна съм усетил, че истински добрата поезия вълнува със своята вътрешна музика. Даже когато не разбираш думите, усещаш, че това е истинска поезия. Със съпругата ми за пореден път се убедихме, че трябва да научим български, за да можем да разбираме стиховете на Павлина Йосева. Нямам достатъчно време, за да науча изцяло езика ви, но се надявам да е поне достатъчно, за да усетя каква е вътрешната нагласа и да разбирам всички. Светла Стоянова като чу моите песни на украински език, също усети поезията в тях, без да знае всички думи. Аз започнах да й превеждам, но тя вече беше разбрала смисъла. Затова мисля, че между нас няма езикова бариера, има висока култура.
- Вашите приятели от «Кръгът на барда» твърдят, че не можете да свирите на техните 6-струнни китари. Защо?
- Защото и те не могат да свирят на моята китара. Така се случи, че първата китара, на която се учих, беше седемструнна. С 3 акорда се опитвах да изсвиря всичко, после включих четвърти и разбрах, че вече става все по-трудно. След това дълго време бях в заблуждение, че не се справям добре, защото имам китара със седем струни, а добре може да се свири само на 6-струнна. Попаднах обаче на концерт на киевския автор Владимир Каденко, който сега ми е приятел, и чух един много интересен акомпанимент. Тогава разбрах, че важното е не количеството на струните, а качеството на музиката. Започнах да се занимавам повече с китарата и част от тези проблеми ги отстраних. Освен това седем е щастливо число за мен. В седем часа сутринта на седмо число съм се родил...
- Бардът Иван Пенчев – Шанса, който се слави и като колекционер на китари, казва, че китарите са като хората. Всяка си има различна душа. Вие имате китара, излязла от ръцете на лютиера, който е правил струнните красавици на Висоцки. Какво бихте казали за нейната душа?
- Да, това е много интересна китара. Интересна е нейната съдба. Тя е само с една година по-млада от мен. Сега навършва 60. Китарата дойде при мен от един интересен бард – Леонид Семаков, който е бил приятел и колега на Висоцки в театъра «Таганка». Бяхме много близки с него. Той имаше тежка болест и на него трябваше да му направят специална китара. Неговата нямаше какво да я прави. Тя беше седемструнна с разширен гриф, но пригодена за него с 6 струни на по-широко място. Той си поръча обаче специална увеличена китара, а неговата остана за мен и аз, понеже нямах майстор, много внимателно я върнах към 7-струнното й състояние. Когато имах веднъж концерт на Чукотка, и от Магадан до Певек (най-северното пристанище в света) ми подариха кости от мамут. От тях си направих магаренце на китарата. Така, че в нея има и чукотска душа, т.е. кости, които са на милиони години. После се сдружихме с един забележителен сумски автор Виктор Сыроватский, който е много добър бард и ръководител на театър “Шансон”, който аз пропагандирам /смее се и показва тениската си с логото на театъра/. Той е мой приятел и много добър лютиер. Когато китарата на Семаков започва да се пука, той я реставрира, дава й нов живот. Тя вече е на двама майстори-Чукотски и Сыроватский. Много добре звучи, но за съжаление не мога да я прекарам през граница. Използвам я само за концерти в Украйна. Китарата е голяма и не може да се събере в багажника.
- А вие как поехте по този път? Кой откри таланта ви?
- Беше сложен път. Всичко започна със стиховете. За пръв път започнах да пиша стихове, когато бяха на 5 години. Баща ми много ме поощряваше творчески и ме учеше. След година вече произведенията бяха напечатани в районния вестник, но наистина всичко тръгна с добрата поезия. При мен по-голямата част от песните са написани на руски език, макар че съм роден в западна Украйна, а там руският език далеч не е доминиращ. По времето на моята младост, добрата поезия беше по-достъпна на руски. Това, което се нарича бардовска песен, обаче се появи по телевизията по-късно, а младият Висоцки, се появяваше в ефира много рядко. Много съм се учел и от песните на Борис Вахнюк. После станахме приятели с него. Естествено голямото откритие в моя живот беше Булат Окуджава. Смятам и него за един от главните ми учители. Имах щастието да се запозная с него. Не може да се каже, че сме били приятели, но се познавахме.
- С Висоцки познавахте ли се?
Не, но много обичам песните му и той бе един от моите задочни учители, така както и Александър Галич. Опознах и най-доброто от руската поезия- Ахматова, Цветаева, Гумильов, Максимилиан Волошин... Доста по-късно открих украинската поезия. Обичам стиховете на Илина Костенко, на Симоненко, класиката на Тарас Шевченко. Намерих дори това, което не е било отпечатано, а е много интересно. Школата, която преминах, беше сложна, но благодарение на първите си учители и бардове и аз пожелах да свиря на китара.
- В България бардовете се появяват като самородни таланти. Тук няма творчески работилници както при вас, но Клубът за авторска песен «Кръгът на барда» вероятно може да изпълнява и ролята на център за обучение на бъдещи поети с китара. Каква е организацията във вашите школи, как те функционират? Колко звезди изгряха в майсторските ви класове?
- Творческите работилници работят основно в рамките на фестивалите. Постоянно действащите школи у нас са малко, но от Съветско време има клубове за авторска песен, които работят постоянно. По правило има дни през седмицата, когато те се събират, и всеки начинаещ автор може да отиде със своите песни, да покаже какво може. Майсторите ще го изслушат и ще му дадат напътствия. Аз също така отидох в един клуб, но вече имах повече от 100 песни зад гърба си. Има доста авторски школи, които правят свои фестивали и канят опитни бардове като гости.
- У нас сега са модерни шоу програми като «България търси талант». Майсторските класове, които водите в Киев, може би приличат на реалити, в което бъдещите звезди развиват своите дарби. Има много хора, които така и не успяват да ги развият, а според индийското учение за щастието, когато една дарба не се развива, носи карма. Карма ли е да си бард и какво е основното изискване към тези, които искат да са ваши ученици?
- Важно е наистина да бъде карма. Има ситуации, в които човек иска да се нарича бард, но това, което прави, е много далеч и няма отношение към поезията. Истинската, бардовската песен ни дава възможност да споделим богатството на душата си, да създадем нещо, което го е нямало преди, но е полезно за другите. Това не е толкова просто и човек, може да е предназначен да бъде музикант, скулптор, градинар или таксиметров шофьор, но да отдаде повече с тези дейности, отколкото чрез авторската песен. Трудно ми е да кажа дали имам истински ученици от тези хора, които обучавам, но се старая да ги науча не на това, което аз мога, а на това, което за тях е важно и имат възможност да правят най-добре. Може би даже по-полезно е да помогнеш на човека да намери нещо друго, вместо авторска песен. Има различни ситуации. Истинското щастие е да намериш човек, който е кълн на голямо дърво.